Home Andrey SLABAKOV

Добре дошли в драмата, наречена „Обща процедура за международна защита в ЕС“. Нейното първо действие започна на 26 юни 2013 с приемането на Директива 2013/32/ЕС, която трябваше да гарантира справедливи процедури за убежище. Второто действие стартира на 4 септември 2015, когато канцлерът Ангела Меркел покани бежанците да идват.
Днес Германия има нов канцлер, старата регулация не действа и аз съм „против“ новия регламент по три причини. Първо, докато не правим разлика между „бежанци“ и „мигранти“, не може да има справедливи процедури за международна закрила. Второ, убеждението, че можем да създадем условия за свобода, сигурност и правосъдие на хората, които по законен начин търсят закрила в Съюза, ми изглежда абсолютна химера. Ние, самите, все още се борим точно за това за себе си! Трето, не смятам, че новият регламент, ще успее да съчетае принципа на солидарност със справедливо разпределение на отговорностите между държавите членки. Сигурен съм, че за пореден път по-бедните ще плащат грешките на по-богатите.
Накрая ще припомня едно от предупрежденията на италианската журналистка Ориана Фалачи. Някога, а това изобщо не беше отдавна, тя говореше за ислямска колонизация на Европа. Днес ние не правим необходимото, за да отдалечим момента, който ще превърне общоевропейската драма в антична трагедия.

Гласувах против Регламента, защото, виждам проблем, чийто резултат може да е опустошителен. В предложението, от една страна е идеята, че в ситуация на криза всяка държава членка може да адаптира някои основни правила. Например, да регистрира по-бързо молбите за убежище или да съкрати процедурата на границата. От друга страна, при форсмажорни обстоятелства, всяка европейска страна е в правото си да поиска от Съюза мерки за солидарност и подкрепа.
Няма как да не признаем, че по тези географски ширини администрацията винаги се е справяла. Особено при криза. Истинският проблем е така наречената „европейска солидарност“. В целия миграционен пакет това е едно от най-често повтаряните словосъчетания. Само че финансовата криза през 2011, миграционният натиск от 2015 и пандемията с Covid-19, са болезнени примери за дълбоките различия между държавите членки до степен на пълна липса на всякаква солидарност между тях.
Вярвам, че държавите са като хората – всички имаме отлични планове, предвидили сме всичко и вярваме, че нищо няма да се обърка ... докато не започне кризата. Само че този път е различно – войната в Украйна, неспокойния Близък Изток, проблемният Тайван... И, ако продължаваме да не се учим от неочакваното, всяка следваща голяма криза може да е краят на Европейския проект.

Новите правила трябва да направят европейската система за убежище по-ефективна, да увеличат солидарността между държавите членки и така да облекчат натоварването там, където пристигат повече мигранти... Напомням, че през 2011, заради „Арабската пролет“, Европа беше залята от мигранти. Кулминацията настъпи през 2015. Причината - обещанието на канцлера Ангела Меркел да приеме 800 000 човека в Германия. Проблемът - към Европа тръгнаха много повече.
Оттогава-насам непрекъснато се говори за реформа на миграционната политика, а предложеният Регламент е в основата на философията на промените. Затова ще обърна внимание на термина „задължителната солидарност“. Това означава, че, ако една държава членка не се справя с незаконно пристигащите на нейна територия, тя очаква подкрепа от останалите. Но въпрос на тяхна – ето още един термин – „гъвкавост“ е да решат какъв да е приносът им. С други думи, не е лошо да помогнеш, но, ако прецениш, може и да не си даваш много труд.
Такива оксиморони, залегнали в основата на Регламента, са причината да гласувам против него. Нещо повече, смятам, че той се предлага в навечерието на европейските парламентарни избори, не за да разреши конкретни проблеми, трупани с години, а за да успокои европейските граждани, че Брюксел все пак мисли за тях.